100 години български футбол:
Когато на 16 и 17 декември 1923 г. в София 19-те делегати на учредителния конгрес основават Българската Национална Спортна Федерация (БНСФ), те едва ли са предполагали, че поставят началото и фундамента на организация, която ще пребъде през годините независимо от всички политически и спортни катаклизми и трусове. Тя ръководи спортния живот у нас, включително и футбола, а във времето многократно сменя името си, което днес е Български футболен съюз (БФС).
Още през 1894 г. швейцарският учител по гимнастика Жорж дьо Режибюс донася първата футболна топка във Варна; в края на 19-и и началото на 20-и век неорганизирано изникват първите футболни клубове, но всичко това е повече плод на енергията на отделни ентусиасти. През 1909 г. по инициатива на Сава Киров се основава Футбол клуб, поради което дълго време се смята, че тази година трябва да бъде основополагащата за българския футбол. Но в цял свят е възприето схващането, че именно годината на основаването на футболната федерация бележи началото на футбола в съответната страна.
Най-големият успех на българския футбол до 9 септември 1944 г. е спечелването на Балканската купа през 1932 и 1935 г. Чак през 1962 г. в Чили за пръв път сме на финалите на световното първенство, което поставя началото на четири поредни участия на най-големия футболен форум на планетата. България достига своя връх на Мондиал’94 в САЩ със спечелването на четвъртото място в света – триумф, обединил българската нация както никога досега. В аналите завинаги ще останат историческите голове на Христо Илиев и Димитър Якимов преди Мондиал’62, двете попадения на Георги Аспарухов преди Мондиал’66, както и двата гола на Емил Костадинов преди Мондиал’94. А в САЩ първенството държат попаденията на Христо Стоичков и Йордан Лечков, детронирали световния шампион Германия, като Стоичков става и голмайстор на турнира.
През 1968 г. националният ни отбор играе на европейски четвъртфинал срещу бъдещия шампион на Стария континент Италия и е на пето място в Европа в неофициалното класиране. На два пъти се класираме за европейските финали – през 1996 и 2004 г. Българският футбол има и своите олимпийски върхове. През 1956 г. в Мелбърн олимпийският ни отбор завършва на трето място и печели бронзовите медали. Но най-големият ни успех е на Олимпиада’68 в Мексико сити, когато „трикольорите“ ни достигат до финалния мач, загубен злощастно от Унгария. Тези сребърни медали отстъпват по значимост единствено на четвъртото място на Мондиал’94. А юношите ни са трикратни европейски шампиони – през 1959, 1969 и 1974 г.
На клубно равнище отборът на ЦСКА сваля от европейския връх трима актуални носители на шампионската купа на Европа – Аякс през 1973 г., Нотингам през 1980 г. и Ливърпул през 1982 г. Армейците три пъти играят на европейски полуфинал – през 1967 и 1982 г. за Купата на шампионите и през 1989 г. за Купата на купите. Славия също играе на полуфинал – през 1967 г. за Купата на купите. Левски записва в актива си пет четвъртфинала, а столичният Локомотив, както и пловдивският Ботев и Берое – по един. Лудогорец играе два пъти в групите на Шампионската лига.
Имената на Георги Аспарухов, Христо Стоичков (единственият българин със „Златната топка“), Христо Бонев, Димитър Якимов, Красимир Балъков, Димитър Пенев, Александър Шаламанов, Динко Дерменджиев, Борислав Михайлов, Никола Котков и много други ще останат записани със златни букви във футболния пантеон на безсмъртието. Това се отнася и за треньори като Крум Милев, Стоян Орманджиев, Георги Пачеджиев, Добромир Ташков, Георги Берков, Васил Спасов, Аспарух Никодимов, Димитър Пенев, Иван Вуцов, Васил Методиев, Георги Василев и други.
Във футбола ролята на ръководителите винаги остава в сянка, но и те имат своя принос в историята. В началото е Павел Грозданов, а после следват Недялко Донски, Данаил Николов, Иван Николов, Димитър Ларгов, Валентин Михов, Иван Славков, Борислав Михайлов, Георги Иванов.
Българският футбол чества своя 100-годишен юбилей със славна история, която е неподвластна на времето. Един век в плен на магията, наречена футбол!
